Пътуване до Чернобил – 33 години след катастрофалната авария

През годините Чернобил винаги е предизвикал ужас, много хора са замръзвали от мисълта за атомната централа. Едва ли са много тези, които са искали да посетят реактора, който е можел да изпепели цяла Европа. От ужаса на 26 април 1986 година изминаха 33 години и мнозина щяха да забравят случилото се ако не беше поредицата на HBO за Чернобил. В момента всички говорят за украинската централа.

За мен тя никога не е представлявала интерес. Може би фактът, че не съм бил роден по време на взрива, оказва влияние за този дефицит.

Преди няколко месеца с приятели решихме да посетим Украйна и по-конкретно Киев. Чернобил и засегнатият град Припят се намират недалеч и защо да не посетим историческото място… За съжаление няма как свободно да стигнеш до централата, трябва да се запишеш на организиран тур след одобрение от украинските власти. Сериалът все още не беше излязъл и за щастие нямаше да се сблъскаме с обезумелите тълпи фенове на поредицата.

Изпратихме сканирано копие на международните си паспорти, както и капаро. Цената е 90 евро, в нея е включено всичко – вход, транспорт и обяд. Ако успеете по-рано да се запишете, цената е по-добра. Иначе може да платите и по-висока сума.

Седмица преди да летим беше премиерата на първия епизод на „Чернобил“, а часове преди полета и на втората част. Вълнението ни се усили, нямахме търпение вече да посетим Припят и реактора.

Заветният ден

Дойде заветният ден. Беше предпоследен от нашето украинско приключение. Алармата звънна в 5:50, имахме едва час, за да стигнем до посоченото от агенцията място за тръгване. Натовариха ни на микробус, в нашия имаше група китайци и западноевропейци. Докато пътувахме гидът ни даваше съвети за предстоящата екскурзия, ако можем да я наречем така.

Бяхме предупредени да не снимаме полицаи и военни, които охраняват. Да не докосваме нищо – нито предмети, нито животни. След повече от час стигнахме до първото КПП. Слязохме от буса, раздадоха ни входните документи, закачиха ни устройства, измерващи радиацията, поглъщана по време на престоя и минахме проверка.

След 10 минути пътуване стигнахме до град Чернобил. Той е по-далеч от централата и в него има някакъв живот. Вече опасната зона не е 30 километра. Все пак градът може да бъде определен като призрачен. Спряхме пред хотел, който за моя изненада работеше. Вътре масите бяха заредени с храна, а служители най-спокойно се разхождаха около комплекса. Разбрахме, че работещите в района прекарват 2 седмици тук и след това за други 2 се прибират. Из градчето се мяркаше някой и друг човек. Явно все пак има хорица, които са решили да живеят тук. Дозиметърът отчиташе не големи стойности, което обясни ситуацията.

На входа на реактора

Отново се качихме в бусчето, но пътуването ни продължи много малко. Не след дълго слязохме, а срещу нас, на около 500 метра, беше онзи известен четвърти реактор на АЕЦ Чернобил. Той е покрит с щит, който ще издържи 100 години. Направихме си поредните снимки, докато гидът разказваше за катастрофата преди 33 години. В близост се намира и незавършеният пети реактор, който е от другата страна на реката.

Отново се качихме в буса, за да прекосим тези 300 метра. Най-накрая вече бяхме пред официалния вход на АЕЦ Чернобил и зловещия четвърти реактор, който е можел да изпепели целия континент. Не можа да убие милиони, но успя да промени живота на стотици хиляди. Предупредиха ни да не снимаме към реактора, защото там има сграда и служители, които нямаме право да показваме. За щастие бусът беше затъмнен и можехме да снимаме от него.

Отпред се намира паметник и мавзолей, посветени на жертвите и героите с техни снимки. На метри е река Припят, в която плуваха много риби. Приближихме се и се качихме на железния мост. От него трима военни храниха рибите. Загледах се във водата – бяха нормални риби, нямаше ги онези мутирали огромни сомове, които знаем от множеството фотоси. Разбира се, това е ирония, не съм очаквал да видя мутирали същества.

Реакторът до нас и ние до реактора

Бяхме помолени да се качим отново в микробуса, направихме панорамна обиколка около целия реактор. Превозното средство отново спря. Вече бяхме точно до самия реактор, на може би 10-15 метра. Изненадващо вълнението, което изпитвах сутринта, беше отминало. Липсваше усещането за нещо зловещо, нещо опасно. Сякаш си в завод за пластмасови изделия в българско село например. Може би жегата и високите градуси също оказваха влияние. Предварително бяхме инструктирани да бъдем с дълги панталони или дънки и дълга блуза с цел предпазване. Слънцето обаче ни изтормози. Тук е моментът да отбележа, че е много важно да не тръгвате настроени, оставете се по течението, за да не се разочаровате.

Ето ме, стоях пред огромния щит, висок над 100 метра и широк почти двойно повече. Изпитвах смесени емоции. Беше вълнуващо да стоиш на метри от историческото място, но и леко разочарование, защото няма нищо зловещо. И слава Богу. Имахме около пет минути за снимки и трябваше да изчезваме. За наша безопасност.

След няколко минути пътуване бяхме на табелата за Припят. Малко известен град, който е най-голямата жертва на аварията. Отново спираме за поредните снимки. Гидът ни повика да отидем с него отсреща, където има табела, анонсираща силна радиация. Дозиметрите ни започнаха да пищят, а цифрата скочи до над 5,8 което е смъртоносно, ако стоиш няколко седмици наоколо, разбира се. Отмествам се няколко крачки – машинката започна да показва около 1,2. Повечето охкаха и ахкаха от вълнение заради високата радиация. През тези 33 години са почистени огромни периметри и точно тук в радиус от няколко сантиметра не са почистили и има толкова висока радиация? Заподозрях туристически капан. Едва ли е случайно, че ни водят точно тук и само тук има такава силна радиация. Като се замисля е напълно нормално. Всеки ден стотици туристи изсипват хиляди евро, трябва да видят нещо насреща.

Припят

Отново се качихме в буса, за да влезем в един град-призрак. В Припят е кипял живот, намира се точно до Чернобилската централа. Затова е и пострадал най-много. Целият град е отцепен, заграден и никой не може да влезе, освен през бариерата. Минавайки през нея виждаме от двете ни страни изоставени сгради, покрити от гъста гора.

Да, за 33 години мутиралата растителност е превзела този град и го е превърнала в джунгла. Спираме пред бивш хотел, около нас цари гробна тишина. Тук няма никого освен туристите. Решавам да вляза в постройката, за да направя хубави кадри. Гидът започва да крещи, защото в сградите било много по-опасно, отколкото извън тях. Послушах го и излязох. Вижда се, че през последните 33 години времето е спряло тук. Стените са започнали да се пропукват, а по пода е тотален хаос.

Продължаваме разходката си без автомобил. Минаваме през различни изостанали сгради, повечето скрити от дървета. Стигаме до известния увеселителен парк с високото виенско колело и блъскащи колички. Тук няма как да не изпиташ гневни чувства, да не се поставиш на мястото на хората, които преди 33 години с няколко дрехи на гърба си са били евакуирани и изселени от домовете си. А виенското колело е спряло да се върти, количките вече не се блъскат.

Дозиметърът полудя

Гидът ни извади дозиметъра си и ни повика към виенското колело. Постави го под една от кабинките и… шок и ужас, гръм и мълнии – устройството показваше над 40.8 радиация. Интересното е, че пиукането на дозиметрите е само в периметър от няколко сантиметра. Извън тях всичко е нормално. Отново. Попитах нашия екскурзовод дали това не е туристически капан. Той започна да се смее и отрече. Разбирам го, все пак и той трябва да вземе заплата.

Продължихме разходката си из града, стигнахме до стадиона. Помен от игрището няма, единствено трибуните са останали. Времето е оставило своя отпечатък и пейките са изгнили. Изненадващо под козирката скамейките са си като нови, което ни шокира. Виждаме и бутилка водка, която със сигурност не е на 33 години. Явно има ентусиасти, които преминават всички бариери, за да си пийнат в Припят. Луда работа.

Зловещата градина

Няма как да сме в Припят и да не посетим най-зловещото място – детската градина. Влизайки в нея виждаме навсякъде захвърлени детски играчки и кукли. Гледката е брутална. Представяме си как малките дечица са пищели, докато ги евакуират и как са плачели за любимите си играчки. На втория етаж са леглата. Празни от 33 години. В тях никой не спи, а и едва ли има желаещи. Върху нас падат капки вода от тавана, надяваме се да не е радиоактивна и продължаваме с разходката из сградата. Най-накрая съм впечатлен и доволен. Не че се радвам от гледката, а от това, че успях да посетя това зловещо и мечтано за мнозина място.

• 

• 

• 

• 

• 

Обяд до реактора

В пакетната цена имаме и включен обяд. Мислихме, че ще хапнем някъде по пътя към Киев. Друг път. Бусът ни стовари точно до четвърти реактор. Оказа се, че тук се намира стар комунистически стол, в който са се хранили служителите на Чернобилския АЕЦ. А ние като тях ще се храним в него. Преди да влезем минаваме през проверка – чисти сме. Нареждаме се на дълга опашка. От другата страна са множество възрастни готвачки, бъркащи в огромни казани различни манджи. Имаше салати, супи, месо и десерти.

Най-трудното изпитание за мен лично се намираше пред стола. Там се разхождаха няколко кученца, които ни обикаляха жално. Бяхме инструктирани по никакъв начин да не ги докосваме, което се оказа много трудно. Като човек, който обожава кучета, ми беше не леко да виждам колко жално гледат и искат внимание. Видях, че младо момиче все пак не издържа и започна да гали едно от тях. В този момент всички кученца се насочиха към нея и започнаха да си играят и да се търкат доволни в нея. Да, тези животни са родени, за да обичат и бъдат обичани. За съжаление са родени на грешното място.

Пътуването ни продължи и до Радиолокационна станция „Дъга“ , от която чрез огромни антени СССР са подслушвали Западна Европа. За нея ще разкажа в друг материал.

Прочети още: Киев, Лвов и Чернобил – 5 дни приключения в Украйна

Харесайте фейсбук страницата на World2Explore за още идеи и съвети за пътувания и пътешествия.